Операция: „Концепция“ (Poets and Madmen)

In Memoriam: Paul O’Neill (1956-2017)

Това, което е изоставено в забвение от света на възрастните, понякога има неустоима притегателна сила в света на децата. Наистина е така: книгите, колите, сградите… особено сградите, носещи в себе си някаква специфична атмосфера, имат  магическо-магнетични сили в имагинерното съзнание на юношите. Следващата история е за една наглед пуста и изоставена сграда с мрачна история, която е в контраст с намиращата се наблизо модерна и ултра-урбанизирана действителност.

В една топла лятна вечер три градски момчета, откриват такава сграда на километри от мястото, където живеят. Интересът им към нея е предизвикан от статия в списание, разказваща колко много психиатрични заведения са затворени и техните пациенти са включени в различни програми за приобщаване към нормалния начин на живот в обществото. Статията е илюстрирана с такава изоставена вече психиатрична институция, която се оказва само на няколко километра от тях. Хлапетата тръгват със стар Додж, за да открият и разгледат старата психиатрия, между стените на чиято са били скрити множество човешки съдби, лишени от реалността на този свят и потънали в мрачните и непрогледни дебри на лудостта. Старата психиатрия се намира на такова закътано място, че не се намира лесно. Шофирайки, момчетата внезапно забелязват връх на покрив и отбиват от пътя. Слизайки от автомобила и насочвайки се към пущинака пред тях се очерта силуета, познат вече от снимката в списанието. Сградата носи изцяло вида на характерната за периода си готическа архитектура. Тя е била построена от масивен камък, с черен покрив и оловни улуци, а формите и са допълнени от каменни гаргойли, чиито лица изразяват някаква ужасяваща гримаса, или гном със страховито изражение.

Хлапетата успяват да проникнат в сграда през счупено стъкло на приземния етаж, където са били сервизните помещения. Дарил, като най-голям и лидер на групата влиза първи, последван от най-малкия в групата – Том, а последен е Джоуи, който подпира прозореца, за да има възможност за бързо напускане при необходимост. Хлапетата си прокрадват път през купища изоставени медицински инструменти и други отдавна загубили смисъл и предназначение артефакти, представляващи мъртвите останки на едно мрачно минало. Откривайки стълбище, което отвежда към по-горните етажи те следват извивката на стъпалата, достигайки до първите два етажа, но не успяват да проникнат в тях, защото вратите са блокирани. Вратата на третия етаж обаче  поддава лесно и ги повежда към широко помещение. Стаята е огромна, оградена с прозорци, чиито стъклописи са в стил „Тифани”. В миг тримата застиват от разкрилата се пред тях красота на витражите и нетипичната за съвремието архитектура. Благодарение на факта, че сградата се намира в пущинака, останалият свят не е успял да и нанесе вандализъм и разрушения.

Прокарвайки си път през полумрака Томи се спъва в предмет, който не е бе забелязал, поради което Дарил изважда кутия цигари заедно с бензинова запалка и малкото кръгло пламъче затрептява в полумрака на мистично изглеждащото помещение.  Обикаляйки кръга, в който Томи е заседнал, Дарил открива под светлината на „Зипото” бронзова статуя. След поредица от  разнородни ругатни Томи се заема да разглежда статуята и докато разчита името на дарителя, изписано върху бронзовото му изображение, тримата  биват стреснати от шум, предизвикан от някаква тъмна фигура, която като сянка пробягва през помещението и отмъква якето на Дарил, а после изтичва към дъното на стаята, където тя преминава в коридор. Напълно вцепенени в първия момент, излизайки от уплаха Дарил изкрещява: „Там са ключовете за колата!” и поведени от него хукват да гонят фигурата. Насочвайки се по същия коридор, по който сянката изчезва, тримата достигат до затворена врата, чиято брава е отстранена от вътрешната страна. През прозорчето на вратата виждат фигурата на мъжа, седяща спокойно на перваза на прозореца и държаща  цигара. Вратата е от масивна стомана с малко прозорче, добре залостена. Човекът (или сянката) навън не реагира на тяхното хлопане и блъскане, в опита си да отворят врата. Ситуацията изглежда напълно безнадеждна, докато Дарил забелязва, че якето му е сгънато в подножието на вратата, а ключовете са върху него с пакета цигари, от който липсва една. Докато ругае непознатия, Дарил прави нещо, което в последствие не може да обясни – плъзва под вратата запалката си и подвиква на непознатия. Изненадващо и за тримата, човекът се обръща и макар и с колебание в началото взима „Зипото”, пали си цигарата и го връща обратно.

„Защо по дяволите направи това?!”– пита Джоуи Дарил. „Той просто има нужда от огънче за цигарата.” – отговаря Дарил, докато използва „Зипото”, за да запали цигара за всеки от тях. „Кой мислиш, че е той?” – прекъсва ги Том, като кимва към непознатия. „Вероятно е някой от лунатиците, когото са забравили тук” предполага Джоуи. „Може би е бил освободен, но все пак се е върнал.”, добавя той.

Облегнат на стената , Дарил забелязва захвърлена папка, върху която има надпис: „Досие на пациента”. Отворя го и го разглежда. „Ето, той се казва Кевин Картър!”. „Откъде по-дяволите знаеш, че е той!?” възкликва Томи, докато се напряга да прочете през рамото на Дарил. „Има снимка”, казва Дарил и показва нещо, което прилича на снимка на досието. Дарил започва да разлиства страниците и установява, че въпросният пациент е страдал от психическо заболяване, а също така, че е бил и известен фотограф. В досието на Картър намират списание, в което виждат снимка от войната в Судан, на която е сниман войник, насочил оръжието си срещу фотографа, самият Картър!  Джоуи саркастично отбелязва, че наистина само човек с психични проблеми ще снима насочено срещу него оръжие. Продължавайки да четат, научват, че е получил награда „Пулицър” ( най-високата награда в журналистиката). „Защо този човек е тук?” – пита Джоуи сериозно. „Той би трябвало да е в Риц в Ню Йорк и да празнува.” – Дарил продължава да търси в досието му. Тогава открива още интересни факти. Установява, че в живота на Кевин Картър са настъпили повратни събития, довели до психическата му нестабилност. „Тук пише, че е опитал да се обеси заради някакво момиче!” – възкликва Дарил. Джоуи се отнася скептично към този факт. „Тук се казва, че е бил силно депресиран и е опитал да се самоубие”– продължава Джоуи. „Опитал да се самоубие заради някакво глупаво момиче! Що за идиот!” – продължава Джоуи”. „Господи, тя трябва да е била невероятна” – заключава философски Томи.

„Ако металната врата не беше още там щях да изляза и да го ритна по главата.” – казва ядосано Джоуи. Ровейки в изоставеното досие откриват и снимка на момичето, което е било причина за трагичния поврат в живота на Кевин Картър. „Но кой ще допусне едно момиче да разбие напълно живота и кариерата му”– разсъждават през призмата на уверената си младост момчетата. Разлиствайки по-нататък досието намират и самата  снимка, с която фотографът е спечелил „Пулицър”. Тя е на 4г. момиченце от Судан. Детето и неговото семейство, обхванати от призрака на глада, върлуващ в засегнатите райони от войната в Судан. Бащата на момиченцето е бил убит от правителствените войски, въпреки, че е бил само обикновен фермер и не би могъл да се защитава. Останалите членове на семейството разбират, че някъде има хуманитарен пункт, в който раздават храни, намиращ се на 30 мили от дома им. По пътя братът и майката на детето умират от глад, оставяйки момиченцето само да оцелява в този ад на земята. Когато достига до пункта за храна, се оказва, че там вече няма храна.  Измършавяло и изтощено от глад, детето пада свито в ембрионална поза и точно в този момент лешояд каца до нея,чакайки го да умре, за да направи своето пиршество от мъртвата му плът. Този миг на безсилие –  границата между смъртта и безсмъртието е уловил фотографа Кевин Картър. По-късно детето умира, а Кевин разказва на свой приятел, че след като е взел наградата просто е седял под едно дърво и пуши цигара след цигара.
Другите двама продължават да слушат Джоуи, който чете в доклада на психиатъра. За разлика от другите журналисти Картър никога не успява да се откъсне от преживянето там. Той е бил постоянно преследван от ужаса на убийствата и невинната смърт, причинени от войната, където всякакви ненормалници стрелят по гладни и болни деца. При това, Кевин осъзнава, че това се случва в много части на света. Той разбира, че това зло ще продължава и ще продължава, а сам е безсилен да го спре. Всичко това: борбата с вътрешното му преживяване, с демоните на войната и ужаса, вселили се дълбоко в душата му и обзели напълно съзнанието му, Кевин компенсира с все повече алкохол и силни наркотици, опитвайки се избяга от ада, в който е живял. Кевин Картър прави неуспешен опит за самоубийство, следствие на който приятелите му го изпращат в психиатричната институция.  „Но защо все още е тук? След като предприемат затваряне на институцията, лекарите адаптират пациентите в малки общности в съседство?” „В досието пише, че след като са предприели мерки, за да бъде преместен той просто е изчезнал и не са го открили и файлът свършва така” – уточни Дарил. „Може би се е скрил някъде в сградата, докато всички напуснат и остане сам, изолиран от останалия свят, към който не може и не иска да се върне. Реалността там го плаши и предпочита да  бъде в усамотение и само сред четирите стени на старата готическа сграда. Светът извън изоставената стара психиатрия носи спомена за болка, глад, скръб, смърт и стотици хиляди погубени човешки животи поради безсмислената алчност и злоба, един визуално-естетически гротесков ад на земята, ненормална действителност.”

Хлапетата се разбират помежду си да не съобщават на полицията за него. Дарил решава да подхвърли на непознатия под вратата няколко цигари, но установява, че са изпушили целия пакет. Месеци по-късно научават от полицейските сводки, че Кевин Картър  се е самоубил. Дарил се връща след една година в психиатрията. Намира същата изоставена сграда, без видимо присъствие на човек в нея. Отправя кратка молитва и оставя кутия „Марлборо” както в оная вечер. Връща се отново след година, на същия ден. Болницата си остава същата: непокътната от човешка ръка, изоставена странна сграда. Дарил открива кутията цигари пак на същото място, но само с един липсващ къс от нея…и така всяко година. Дарил остава убеден в себе си, че по някакъв начин  Кевин Картър е жив, жив е защото светът се нуждае винаги от един Кевин Картър.

SAVATAGE – Poets And Madmen – 2001 (Steamhammer)

Останалите материали в рубриката тук