MONO

Музиката може да бъде нещо доста сложно. Звуци, притежаващи своя динамика, мелодия, ритъм…може да бъде бавна, бърза. Изсвирена на различни инструменти. Изсвирена на един и същ инструмент, но звучаща различно. Музиката е начин на изразяване и начин на възприятие. Тя е свързваща и също така разделяща. В нея може да откриеш нечия душа. На приятел, любим, дори на непознат…Може да бъде гняв, любов или и двете едновременно. Създава емоции и се губи в тях. Създава чувства и остава завинаги. С музика плачем, смеем се, събуждаме се, храним се, заспиваме. Вървим по улицата, докато се сипе първият чист сняг или пием бира, усмихвайки се на слънцето. С музика обичаме.
Никой не знае точното начало на музиката, нито дори на възприемането ѝ като изкуство, но тя е тук. Навсякъде. Музиката е многомерна, безкрай. Как би изглеждал животът, ако не съществуваше?

Mono

Mono определят музиката. И нямам предвид стилово. Mono създават музика, която е съвършеният безкрай. Абсолют. Чист звук, чисто творчество. Без значение дали са пост-рок, шугейз или на стъпка от класическата музика.
В събота вечер бяхме докоснати от този безкрай. Японците стъпиха на родна земя за първи път, а това всъщност е нещо голямо. А голямото нещо се дължи на Rawk’n’Roll – the ‘pass-me-that-bottle’ webzine. Гостуването им е част от турнето The Last Dawn / Rays of Darkness, последвало двата албума, които издадоха миналата година.

Helen Money

Специален гост на цялото турне на Mono e виолончелистката Aлисън Чесли, подвизаваща се със сценичния псевдоним Helen Money. Тя е предимно впечатляваща. Строго изящна фигура, привела единствено глава над грифа, изтръгва почти зловещи звуци. Helen завладява със студена страст и единственото, което не е наред е дразнещото говорене на част от публиката. Непростимо, особено когато тя самата е притихнала, вглъбена, прошепваща само по едно „Thank you!“ между творбите си. Музиката ѝ е хем допълваща, хем контрастираща на композициите на Mono. След около 45 минути Helen Money отпуска ръката си, хванала лъка и си тръгва от сцената взела със себе си челото си и частици от душите ни.

Mono

След четвърт час мястото ѝ заемат четиримата японци. Йода и Такаакира са седнали симетрично в двата края на сцената, Тамаки е застинала със своя бас в средата и сякаш единствено ветровете, идващи от музиката им я полюляват. Зад нея е разположен сет барабани с цвят на космос, както и самият барабанист Ясунори Такада, а за фон на цялата тази хармония служи огромен гонг. Движенията им са премерени, ефирни и емоционални. По някое време Такаакира се превръща в птица и полита, пада на колене на пода и свири с обърната китара. Тамаки пък заменя баса с пианото или ксилофона. Не се усмихва. Излъчва спокойствие. Ясунори е прецизен във всеки удар, както в меланхоличните, така и във взривяващите моменти. Звукът на гонга придава свещеност на случващото и превръща Mixtape 5 за около час и половина в храм. Не се кланяме на богове, свели сме глави пред музиката. А Mono правят музика от седмото измерение. Музика в най-чистото ѝ проявление, безкрайно съвършенство.
Мисля, че всеки един от присъстващите онази вечер си тръгна поне една идея по-добър, отколкото дойде. А това е нещо голямо.