Пламъците на края в студена зимна нощ с AT THE GATES

„Бог съществува, но понякога той спи: кошмарите са нашето съществуване.“

Ернесто Сабато, „Герои и гробове“

Има групи, които с течение на времето не се променят, колкото и сцената, на която са проходили да се променя. AT THE GATES повлияха и на редица банди със своя специфичен стил. Някои от тия групи в последствие станаха трагикомично изображение на това, което са били, но не и AT THE GATES. Това e, което очаквах и това видях от титаните на шведския дет метъл, пионерите на гьотеборгската сцена в София на 03.12.2018г. Концерт, който запълни една голяма празнина, що се отнася до фундаментални имена от екстремната сцена, идвали в България. Дебют на AT THE GATES на българска територия след толкова години на живот и период на клинична смърт на групата, за да се върнат с нови сили и нови два автентични, като самите тях, албума. Но за да се поместя в стандарта на концертен репортаж ще започна поред:

Първо, беше понеделник, да, (ама какво от това), че беше понеделник – когато ти се ходи на концерт отиваш, независимо от къде. После, (трябва да дам и описание за времето), времето беше неописуемо студено! Всъщност, времето беше перфектно, за да бъде в пълен унисон с това, което ни очакваше – шведски мраз, носещ мелодии, които в никакъв случай не топлят и същите мъгливи лирики, пропити от алегории и символика, третиращи теми за пълната анихилация на индивидуалността в религията и пътешествия до най-мрачните кътчета на човешката душевност. Духът на онова, което носеше за мене тая група през годините на познанството ми и любовта към тяхната музика и слово, предстоеше да получи пълна визуална  проекция съвсем скоро.

Организацията: въобще нямам намерение да обсъждам. Който както я е възприел, за мене беше перфектна във всяко едно отношение – благодарности.

Публиката: достатъчно и силно надъхана – впечатлен съм! Впечатлен съм, че има толкова запознати с AT THE GATES люде  у нас, хлапета, пеещи текстовете им. Това не е група за всеки. За да покажеш отношение към тях, значи вече си ги възприел. Тази музика и текстове не се асимилират ей така на чашка и „рокендрол“.  Пълни адмирации за всички присъстващи, че ни си останахте на топло у дома или в някоя кръчма и да обсъждате колко комерс са станали Металика през последните 20-30 години!

Съпорт групите(трябва да измислите достатъчно смислопредаваща за това думичка и на български. Едно време им викаха „подгряващи“, което звучи крайно тъпо): Две изключително добри наши банди. Писали сме тук и за двете достатъчно. Ще кажа само няколко думи за представянето им. HECKTIC водят бурен концертен живот през последните месеци, което е дало отражение в положителна посока. Изключително добре стояща на сцената млада банда само четиригодишен опит зад себе си. Отработено сценично поведение и присъствие. Идва момента и музиката да стане акцент. Много силно присъстващ вокал, запомнящи се рифове, перфектна ритъм секция. HECKTIC успяха да размърдат публиката от самото начало, което показва, не само че са и познати, но и че музиката им въздейства и не те оставя да стоиш мирен.  Постоянен контакт с публиката без излишни и досадни изпълнения. Много добре представяне на парчетата от ЕР „Crossroads“(2016). Личен фаворит – „Kill The Core“. След кратка пауза от техническо естество на сцената се качват EUFOBIA. Група с вече натрупан много опит, включително и на голямата сцена, Вакен. Започват като главорези и приключват като главорези! Безмилостно представяне като се започне от откриващото „Laid To Rest“ до финала с „Messiah“ и „Graveyard“ мощен хедбенгъниг и съркълпит. Градусът се покачва. EUFOBIA ни „припомниха“ няколко пъти кого очакваме и след започнаха да подготвят сцената за за основната група за вечерта.  Светлините на сцената  преминават в матиран тон,  започва акустичното начало от новия албум Der Widerstand и Tomas Lindberg и компания излизат на сцената и ни въвличат в устрема на откриваща новия албум To Drink From the Night Itself, песен, изцяло в стила на групата от периода на Slaughter of the Soul(1995), а аз лично попивам със жадни очи, онова, което очаквам от много години. Вокалите на Lindberg са пак в блендата от този период, малко по-високи и даващи автентичен завършек на звука. Въобще Slaughter of the Soul даде съвсем нова посока в творчеството на групата и буквално сложи край на един период от историята на бандата. Та именно с парче от от Slaughter of the Soul след някакъв съвсем дребен технически проблем с педал на каса след първата песен и последва касапницата – Slaughter of the Soul . Атмосферата в клуба беше вече напълно шведска. Постоянна комуникация между музиканти и публика, която Tomas Lindberg поддържаше във всеки един момент и до края на концерта . Последва извинение от страна на фронтмена, че след толкова много години за пръв път идват от нас и веднага съпроводено с обещанието за връщане отново тук. Заредиха се парчета от последните им два албума: заглавоното At War With Reality и A Stare Bond In Stone. Съвсем кратки паузи между песните, само по няколко думи от страна на Tomas Lindberg, но точно адресирани. Въпреки високите нотки и специфичния му тембър, останал емблематичен в която и група да пее, гласът на  Lindberg е плътен баритон, с много приятен мек тембър, но съвсем малко го използва за говорене, сякаш искаха да наваксат пропуснатото досега, а публиката им се отблагодари. Колкото и да се твърди някъде, че е малобройна, пространството беше изцяло запълнено с ритъм и движение. Хора, на които им личеше, че познават песните на бандата и че изпълнението им донася истинско удоволствие, без значение от възрастта и пола. В унисон с времето отвън последва един от чуковете в Slaughter of the Soul – Cold. С това парче раздвижиха всеки останал неподвижен до този момент. Мелодични рифове, бас соло и пространството пред сцената буквално кипеше и така беше до последния изсвирен тон. Последваха парчета от предходния албум на групата „At War With Reality“ (2014): The Circular Ruins, а после през съвсем кратка пауза интрото на същия албум с речитатив – монолог, в оригинал от произведението на аржентинския писател Ернесто Сабато „Герои и гробове“, в който се изказват (съвсем далеч от ортодоксалното) 7 постулата относно Божието съществуване и природа, последван от изключително ударно забитото парче от същия албум  Death And The Labyrinth. След като ни махнаха главите и с новия „To Drink From The Night Itself“ (2018) Daggers Of Black Haze, последвано от по – старите мракобесия като Under A Serpent Sun и започващото с любимото ми цигулково интро, чиято основна тема прераства в китарно соло  откриващото „Terminal Spirit Disease“ (1994) The Swarm и завръщане още по-назад във времето със Raped By The Light Of Christ от може би най-мрачния и анти-религиозен албум на групата „With Fear I Kiss The Burning Darkness“ (1993). Парчетата  The Chasm и Heroes And Tombs от последните два албума, игра на светлините (осветлението на сцената наистина беше феноменално добро, перфектно допълваше всичко онова, което се случваше на нея и пред нея)  и попадаме в безмилостния кипеж на свръхскоростното Nausea, последвано от Suicide Nation, С края на The Book Of Sand (The Abomination) започна и същинския край на вечерта със завръщане в началото: интрото:  „We are blind to the World within us, Waiting to be born“ –  Blinded By Fear, с което почти целият шедьовър „Slaughter Of The Soul“ беше представен – огромен подарък за присъстващите! Завършекът беше повече от ефектен: с въпрос към публиката дали харесва дет метъл, Lindberg изкрещя „Ние обичаме дет метъл“ и започна финала с песента от „The Red In The Sky Is Ours“ (1992), която им е и първото видео –Kingdom Gone, за да се потопим в мрака с   The Night Eternal. Изключителен завършек на вечерта. Динамика и непрестанен контакт с публиката. На всеки един член на бандата по всяко едно време от концерта му личеше, че изпълнява с голямо удоволствие дадена песен. Много добре подбран набор от песни с акцент върху последните два албума и страшно ударно представяне на „Slaughter Of The Soul“, даже съвсем рехавото докосване до любимия ми „With Fear I Kiss The Burning Darkness“ (1993) не ми беше в ущърб, напротив – успях да се докосна по друг начин до по-новите им албуми.  Това са шведските крале от Гьотеборг AT THE GATES – над всички определения и стандарти, с огромен реванш към родната публика за всичките пропуснати години.

Ревютата за „To Drink From The Night Itself“ (2018) тук и за At War with Reality(2014).