Интервю с Любомир Малковски (ЕРА, Ь) – част втора

DSC_9677Дълги години нищо не се чуваше и не се знаеше за Любомир Малковски, певец и композитор в две от най-тачените и най-български групи. След много усилия, ние от Metal Hangar 18, успяхме да се свържем с него и да се срещнем да поговорим.
В столичния бар за настолни игри Abordage, в центъра на София, седим на по чаша жива бира и приказките продължават.
Ако сте пропуснали първата част от интервюто, не се колебайте – интересно е и може да го прочетете тук.

MH18: През ’87-’88-ма бях в една ученическа дискотека на бул. „България”. По средата музиката спря и вие излязохте с Ера и направихте живо участие, след това всичко продължи стандартно. Често ли правехте такива неща или така беше организирано.

Любо: Честно да си кажа – не си спомням. Свирили сме на най-разнообразни места. Така се е случило – направили сме го. Явно такава е била уговорката. В онова време не само ние импровизирахме. Организаторите, заведенията също не са били кой знае колко печени. Друго нещо беше Концертна дирекция, там хората бяха професионалисти. Това обаче трая много кратко, с Ера хванахме края му 88-ма, 89-та. След 90-та година тази мрежа от такива организатори из цяла България на практика се разпадна. С Концертна дирекция беше много добре – организират ни например участие в Търново, седим там пет дни и всеки ден някъде наблизо свирим, а базата ни е в един хотел. Това е най-добрия за мен начин, защото имаш една илюзия, че се прибираш вкъщи, поне за малко.

MH18: Би ли било полезно отново да се създаде такава структура?

Любо: Естествено. Като отидеш в даден град не знаеш къде са близките пет места, на които можеш да свириш. Трябва да има местен човек, който да отговаря за това. Не казвам, че би му било лесно, но това би била неговата работа.

MH18: Сега в момента всичко е частен бизнес и всеки дърпа чергата към себе си.

Любо: Частният бизнес също се нуждае от такава мрежа. Аз съм израснал в такова време и само чувахме, че по света има такива или онакива неща. Имаше 2-3 станции, които трудно се хващаха на дълги вълни. Въртиш, слухтиш, за да чуеш нещо различно. Същото беше и с плочите. Напълно обратно на сегашното време когато информацията буквално ни залива. Тогава нямаше никаква информация, само слухове. И когато от някъде се намереше школа или ноти за китара – взимахме и бегом вкъщи за да го разучаваме.

MH18: Това определя ли те като самоук творец?

Любо: Не. Определено. В тази работа трябва да се учиш от някого, да ти показва и обяснява. Въпреки това съм свикнал да се оправям сам в тия неща. Даже при мен е малко по-особено – аз съм левак (не левичар, хаха). На времето нямаше китари за лява ръка. Малкото левичари свиреха с обърната китара, но тогава струните са разположени обратно и звукът не е това, което трябва да бъде. Аз започнах да се мъча като десняците и свикнах. Това не беше кой знае какво геройство, тъй като в училище ни караха да пишем с дясната. Първите 4 години си ги преседях с вързана лява ръка отзад. Създадох си име, че съм възможно най-грознопишещия човек и с двете ръце. Тайно вкъщи си пишех с лявата ръка, обаче се получаваха неща, които само аз можех да си ги чета, тъй като пишех отдясно на ляво. Това ми помогна с китарата. Имам детски снимки, на които майка ми много държеше да изглеждам десняк, и ми слагаше камък в ръката, а аз заставах точно като за снимка – личеше си отдалеч, че никога няма да го хвърля както трябва.

MH18: Липсата на информация, за която говорехме преди малко, пречела ли е или помагала?

Любо: Някои хора са се отчайвали от това, мен винаги ме е амбицирало. Исках информация – търсех я навсякъде. Човек не трябва да се отказва от една спънка. Ако всичко беше започнало дълбоко в ерата на комунизма – нямаше да се получи нищо. Тогава всичко беше устроено така, че да те откаже.

MH18: Винаги съм се питал не са ли ви спирали да свирите?

Любо: Имаше такива случаи. Проверявали са ни текстове. В Студентски град ни беше забранено да свирим по едно време. Някакъв шеф на Милицията беше привикал Амебата да му се кара заради „жълтите тикви”, с които смятал че ги обиждаме. А ние съвсем ясно казваме, че „растат в задния двор на Естрадната музика”. Ние бяхме малко вироглави, но какъвто и да си няма начин да не се сблъскаш с властимащите. Те обичат да ти нареждат. На „Златния Орфей” ме накараха да седя като закован на едно кръстче на сцената. Предложих им да сложат една картонена снимка вместо мен. Искаха да свирим и на пълен плейбек, можех да отстъпя само за музиката, но вокалите трябваше да бъдат на живо.

MH18: През 86-та се създаваха училищни рок клубове. При нас такъв водеше Валентин Тодоров. Знам че ти е познат.

Любо: Да. Той пишеше тогава текстове за Ахат. После превеждаше за Ер Малък някои от нещата ни на английски, когато бяхме решили да се показваме и навън. После чух, че бил заминал за Америка.

MH18: Емигрираха ли феновете на тази музика? Приемаха ли ви на запад такива каквито сте?

Любо: Не мога да кажа, но като че ли така излиза. Свирили сме на „Франкофоли”, но така и не последва покана да заминем във Франция. Те не ни взимаха насериозно, ние тях също, хаха.

MH18: Може би сте им се стрували прекалено екзотични?

Любо: По-скоро не разбираха изобщо какво правим. Очакваха, че като сме в България и сме на края на Европа, трябва едва ли не да подражаваме на всички велики от някъде другаде. А изведнъж ние свирим нашата си музика и те не я осмислят. В последствие един поляк прояви голям интерес, имаше магазин за дискове. Пишеше ми писма и искаше постоянно да му пращам наша музика, тогава вече бяхме Ер Малък. Разпространяваше първия ни албум, след това и втория. Получихме тогава много покани, от цяла Европа. Самите албуми бяха представени в списания в Италия, в Англия дори бяхме поканени от собственик на клуб, който се изрази, че виждал приемственост между нас и седемдесетарските групи и там това се търсело в момента. Изброяваше редица групи, с които намирал общо. Естествено че има, нали и аз съм ги слушал тези групи?
В крайна сметка – не се получи това, което всички си мислехме, че ще стане – отива си комунизмът и ние продължаваме да си свирим. 95-та, 96-та попаднахме в икономическа криза и ситуацията стана по-сложна. 98-ма Линча замина за Англия – не издържаше тук, искаше да бъде музикант, а не чиновник или работещ в друго поприще. По това време имаше много деца, които искаха да учат китара и аз преподавах доста усилено. Това продължи няколко години.

MH18: Мислил ли си да събереш Ер Малък отново? Все пак някои от тях все още свирят.

Любо: Не. Това просто е немислимо. Иваца си свири с Атлантик, Адри не съм го виждал от 2-3 години. Мислех да направя нещо сам, но като седнах на компютъра и се отказах.

MH18: Ти свиреше и заедно със сина си. На последния концерт бяхте заедно на сцената.

Любо: Ако изобщо правя нещо, то ще е с него. Само той наистина знае за какво става въпрос. Той все още продължава да свири, но сме разделени, тъй като той е в Холандия. Чуваме се, общуваме, той даже малко ми се разсърди, че съм изоставил тия неща. Разбирам го, но в момента знам, че това което правя е правилно.

MH18: На последния концерт свирихте три нови песни – “Нощем”, „Срам” и „Детето в теб”. Все още си пазя сетлиста. Тези песни имат ли шанс да бъдат издадени?

er malak band_145Любо: Аха! Ти ли ми го взе от стойката на микрофона? Някой го задигна, хаха. Ако мислиш, че само тогава се се случвало. На представянето на втория ни албум ни откраднаха буквата. Някой я задигна от сцената – голямата половин метрова буква.
За песните – истината за тях е, че ги бях направил в периода 2000-2003 г. когато всички се разпръснаха. Аз съм малко шило в торба, не мога да се откажа от музиката. Все мисля, сънувам пушеци, концерти. Хората казват: „Ей, ти това много хубаво си го измислил и написал!”. Не, това не съм го написал, това е самата истина, това ми е в главата. Надявах се, че като се съберем на концерт и свирим, ще дойде някакъв хъс, но… После имах желание да смеся записа от концерта, имам го на мултиканален трак, но накрая се оказа че нямам такова време и се отказах. Самият запис не беше особено хубав. Бях решил да направя самостоятелен албум, нямаше никакви концерти, по клубовете се свиреха кавъри, докато ние никога не сме го правили. Нашата музика си беше своеобразен хит за хората, които ни слушаха и нямахме нужда от кавъри. Следя все още от време на време какво се случва на музикалната сцена, но това не го правя целенасочено. Като попадна на нещо-се заслушвам. Хубавите музикални идеи се случват все по-рядко. Всичко опира до подражание. 60-те, 70-те имаше страхотни групи, като Led Zeppelin, Deep Purple, които бяха страхотни музиканти, всеки един от тях. В нашата музика ти например ми казваш, че чуваш Pink Floyd, друг Black Sabbath, защо не? Аз им се възхищавам, без да ги копирам. Това е идеята.

MH18: Освен тези три нови парчета имаш ли някои други? По спомен имаше едни с детска насоченост – “Ерата на водолея” и подобни?

Любо: Е, тези песни не са сериозни. Бяха някаква поръчка от телевизията. Това са някакви упражнения, все едно да мислим песен за рожден ден. Не е сериозно изкуство, което да е дошло дълбоко от сърцето.

MH18: Някакви други твои изяви и живи участия след това?

Любо: Ммм, може би 2012-та на един концерт в памет на Митко Воев. Там свирих две инструментални парчета, които никой не очакваше. Направих си плейбеците вкъщи и свирих на живо само една акустична китара. Не сте ли ги чували тези неща? Има ги на канала ми в youtube. С Воев  се срещнахме много отдавна на една младежка джаз сцена. Там той свиреше в някакво дуо, не си спомням как се казваше.

MH18: От джаз периода ти останало ли е нещо като записи?

Любо: Аз нямам. Докато беше жив Йордан Рупчев, в радиото, казваше, че има някакви записи. Дори на един мой проект с Амебата – Coda се казваше. Беше обещал да ми ги извади, но така и не се получи. Едното парче се казваше „Криеница”. Имаше по това време в България няколко джаз клуба и ние ходехме да свирим, както и „Зад опашката на коня”.

MH18: Имаше слухове, че албумът “Лично” е записан като награда след като сте спечелили конкурс?

Любо: Не. Няма такова нещо. Албумът е издаден от Ер Малък с помощта на приятели. Записите в студио струваха доста пари. Имаше отделни парчета, с които сме печелили конкурси, но никога цял албум. С Ера сме имали такива случаи. По оново време даже не ни даваха да издаваме цял албум. Имахме парчета в отделни сборни плочи.

MH18: Общата плоча с Конкурент от този тип ли е?

Любо:  Това е друго. Ние трябваше да направим самостоятелен албум, но в последния момент казаха, че ни отпускат по една страна. Ние имахме записи за цяла плоча, песните които останаха Амебата после ги сложи в DVD-то за двадесетгодишнината. Това са парчетата „Шахмат”, “Causa Morti”, „Градът”. Това отиде в това DVD – за спомен.

MH18: Възможно ли е сега да бъде издаден аудио диск с всички парчета на Ера?

Любо: Не може да се направи. Не се пазят оригиналите, нямаме какво да смесваме. Това беше толкова отдавна – на широколентови магнетофони, лентата отдавна трябва да се е скапала. На Ер Малък обаче аз пазя всичко, но то е в по-различен формат, друга технология. Всичко, което сме спасили, отиде в това DVD.

MH18: Като стана въпрос за DVD-то, как се почувства тогава на сцената – шумно аплодиран от толкова много хора? Не те ли гложди, че не си излизал скоро за да извикаш „Живи ли стеее”?

Любо: Никога не съм губил връзката с публиката. Разбира се, че ме гложди. За съжаление никога няма да се повтори това, което е било. В това отношение няма смисъл да се заблуждаваме – ще бъде нещо хубаво, но онова си остава за тогава.

MH18: Има резон. Но все пак много групи правят юбилейни концерти – 30, 40, 50 години?

Любо: Все някъде трябва да се спре, не мислиш ли? Докрай какво означава – свирене в инвалидни колички?

MH18: Имаш ли любими парчета между своите?

Любо: На мен най-трудно ми е да си избирам от парчетата. Аз си ги харесвам всичките, нямам фаворити. Да, има такива, които осъзнавам, че не се е получило това, което съм искал, но хората като са го харесали вече, получило е живот и край.

MH18: Ръководил ли си се от желанията и настроенията на публиката при композирането?

Любо: Ако правех това, което се харесва, то ще стане търговия. Аз искам да правя това, което чувствам и се надявам хората да го харесат. Досега винаги се е получавало, не е имало случай да започнем някое парче и публиката да не го запее, то няма дори нужда от мен, колкото да започна, за да дам тон. На последния концерт в „Маймунарника” вие изпяхте всичко. Хората оценяват, че си изкарваш хляба с пот на челото. Аз на концерт съм свалял от 3 до 5 килограма. Веднъж майка ми дойде да ме види на концерта с лазерите в „Универсиада”, жена ми я води отзад, като ме видя – не можа да ме познае. Обикновено съм като изсмукан.

MH18: Слушаш ли някоя от старите групи?

Любо: Не. Аз слушам само музиката, с която се занимавам. Иначе като видя, че някой от големите музиканти е направил нещо ново – да. Иначе нямам нужда да слушам, на мен главата ми е пълна с музика. Аз вкъщи и преди не съм слушал много музика, само когато имам нужда и не го правя от страх, че ще открадна от някой. Просто в главата ми е цяла радиостанция. Почивам си в тишината, друг начин нямам.

MH18: Благодарим ти за интервюто.

Любо: Аз също ви благодаря.

 

Интервюто е дело на съвместните усилия на

Атанас Димитров „Saxon“ и Юлий Вайер „REYAV“.

Днес (11.06) е починал Иваца! Нека душата му почива в мир!

Рядко се срещат музиканти като него, а ние имахме възможност да работим заедно в най-плодотворните си години. Създавахме заедно музика и тя стигаше до сърцата на хората. Бяхме пълни с идеи и голяма част от тях успявахме да осъществим. Видяхме много от плодовете на труда си и много хора споделиха с нас радостта, която изпитвахме, създавайки нашата музика. Те изпълваха концертните зали и ни даваха подтик да продължаваме да творим.

Голям дял от това творчество принадлежи на Иваца, без значение дали е измислил някой незабравим риф, или е помогнал да излезем от някое объркано положение, в което сами сме се поставили, дали е добавил липсващата мелодия към някоя част… Всичко това беше част него, както онази неподражаема, неповторима, лично негова басова линия, която успяваше да създаде винаги и заедно с това да даде на останалите в групата неописуемото усещане за сигурност, здрава основа, върху която да стъпят, стена, на която да се облегнат и свобода да развият идеите си.

Много музика имаше в Иваца! За съжаление той си отиде с част нея, която никога няма да чуем. А може и да чуем… Надявам се душата му, свободна от всякакви земни грижи и пречки, да съществува вече само за музиката, която винаги е носила в себе си.

Да бъде вечна паметта му!

Любо Малковски

  1. #1 написан от Петър (преди 1 седмица)

    Смислено интервю!

  2. #2 написан от Miroslav-Velzevul (преди 1 седмица)

    ….Как ми липсват тия години….пълни с искреност и страст към музиката….БРАВО за интервюто….напред….

  3. #3 написан от Светльо (преди 6 дни)

    Благодаря ти Любо за прекрасната музика и всички онези незабравими моменти и гостувания..лека му пръст на Иваца..сигурен съм че скоро ще чуем тътен отгоре на нова ритъм секция с негово участие..
    Фен доживотен

  4. Можете да използвате тези HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  5. Коментари за тази публикация
В началото