GEORGE KOLLIAS – Invictus

Вярна на себе си и пристрастията си към дет метъла и барабанистите (но най-вече към Nile) си пуснах Invictus. Въпреки че се вълнувах повече от обикновено за соловия албум на маестро Kollias, въпреки че съм наясно със свръхчовешките му възможности, не може да се каже, че си бях поставила непростимо високи очаквания. Даже напротив.

Промяна в настроението настъпи в момента, в който чух Shall Rise/Shall Be Dead. Изведнъж нетърпението ми се изостри, а дните до 18 май бяха старателно преброени и преобърнати в часове и минути, които просто трябваше да минат. И ей така в чакане и учене за матури седмиците се изтърколиха и дойде време най-сетне да положа ухо на целия запис.

Хубаво де, две уши му положих и останах и без двете. Законодателят на итифалическия дет метъл е вложил всичко от себе си в Invictus и увереността, която лъха и от самия музикант, и от изпълненията му, е достатъчно мощна, че да види сметката на няколко броя тъпанчета.
В основата на албума заляга, разбира се, скоростният ритъм, предизвикващ опасно високи нива на ендорфин в душата, а тази неземна прелест е разкрасена от екзотични елементи (Aeons of Burning Galaxies), че и подплатена с някои мелодет заигравки (Voices).
Изненадващ бонус: силно застъпените барабанни части не са предпоставка за пропускане на най-различни китарни сола. Жив и доста силно ритащ пример за това са вече споменатата Shall Rise/Shall Be Dead, в която разпознаваме George Emmannuel от Rotting Christ, и Treasures of Nemesis, която не може да ви остави равнодушни. Хайде, хора, пуснете си я и ми кажете, че не ви кипва кръвта!

Афинитетът към мистичното не е подминал и Invictus. Открива го потайно нашепващо, многообещаващо злокобно интро – Echoes of Divinity, и мистериозното впечатление, което то прави, е допълнено от даващата ни време да си починем инструменталщина Apocalypse. В нея се е подписал с характерните си особености не кой да е, а Bob Katsionis. Ех, тези гърци! Разбира се, никой рахат не продължава прекалено дълго и още преди да сме си поели въздуха, затрещява Epitaph – тя ни праща директно три метра под земята и единственото, което може да ни изкопае от там, са бесните сола на Kollias, които отново карат колонките ми да пращят от удоволствие. MY VENGEANCE HAS CRUSHED UPON THE EARTH!
Темпото се ускорява до неузнаваемост в Through Empty Eyes of Light, за да ни довърши окончателно във финалната Buried under the Flames. Още един неочакван бонус: придаващи цвят на продукцията вокали. Мъжки. Църковни. Последвани от камбанен звън. Красота!
Която плавно прелива в четири бонус песни, показващи композиторския гений на George Kollias в малко по-мека светлина. Най-отличаващата се сред тях е допълнената с цигулки версия на Apocalypse, която къса сърца и хаби носни кърпички.

Invictus е един от най-разнообразните албуми на 2015-та и това мога да ви го гарантирам макар и да не сме преполовили годината. От него струи неопитомяема мощ и вдига летвата за следващия запис на Nile (и следващия самостоятелен на George Kollias) зверски високо. На нас ни остава само да чакаме, за да чуем.

9/10