BRING ME THE HORIZON – Amo (2019)

bring_me_the_horizon_lj_220818(2)Още през 2013-та година Bring Me The Horizon дадоха заявка, че тръгват по трънливия път на промяната. Sempiternal успя по категоричен начин да разбуни духовете и да раздели феновете на две. Единият лагер боготвореше английската петорка, а другият ги заклейми като едва ли не тотално провалени артисти. Въпросът е, къде се крие истината.
Две години след Sempiternal се появи още по-противоречивият That’s the Spirit, албум в който РОР звученето е ушебийно и който звучи една идея по-полиран от предшественика си.
Така стигаме до тази година, нгрупата направи интересен, но на фона на предишните два албума, не чак толкова изненадващ ход. С излизането на Amo, те се отдалечиха още повече от корените си. Към днешна дата, за добро или зло, няма и следа от deathcore звученето им.
Първата песен спокойно може да мине за “по-дълга интродукция”. Започва с приятни електронни мотиви, които напомнят подозрително много на популярната платформа за “музициране” от преди години Incredibox. Mantra носи духа на That’s the Spirit. Типична алтърнатив композиция – раздвижени рифове, запомнящ се припев, на моменти леко досадна мелодия. Nihilist Blues по категоричен начин ни доказва, че това е повече електро/поп албум, отколкото рок, за deathcore-a от началото на кариерата им и дума не може да става. In the Dark е приятно РОР парче, което в известна степен напомня на Fall Out Boy или поне на последните им два албума. Красиви вокали, интересен кросоувър между барабани и електроника и тук-там някой риф, ей така, за да има. Wonderful Life е причудлива комбинация от класически рок, алтърнатив и dance, за щастие, последното присъства в най-малка степен. Ouch отговаря напълно на заглавието си. Комбинация от звуци (да термина тук е “звуци”), които доминират на ефирни женски вокали. Според мен Ouch не е нищо повече от една близо две минутна безсмислица, с нея и без нея цялостното усещане на албума не би се променило. Medicine e типичната стадионна песен от началото на века. Започва бавно, едва ли не отнесено, след това преминава в dance ритъм и така остава до края си, за съжаление в нея основният елемент е еднообразието. Sugar Honey Ice & Tea ни връща отново към That’s the Spirit, песента има своите силни моменти, в нея “съжителството” между електроника и здрави рифове звучи значително по-зряло от това в предходните парчета, колкото и парадоксално да звучи. Why You Gotta Kick Me When I’m Down? напомня на последните няколко издания на конкурса Евровизия. Кашата от стилове е значително по-голяма от чутото досега, тъкмо свикнем с една мелодия и се сменила с друга. Докато звучи красиво, лирично пеене, от нищото се появява scream пасаж, на който не му е там мястото. За финал имаме кратка и доста наивна DubStep мелодийка. Fresh Bruises е второто напълно излишно нещо в този албум. Феновете на изцяло електронната музика биха харесали композицията, но ако сте от феновете които посягат към Amo, за да открият нещо от старите Bring Me The Horizon, моля пропуснете Fresh Bruises. Mother Tongue е една от песните с най-красив инструментал, пеенето на Оли също не е за пренебрегване, въпреки, че не блести с нещо кой знае какво над останалите композиции. На ред е най-големият парадокс в целия албум, Heavy Metal – гръмко име, за кофти мелодия, която сякаш е зле измислен кавър на Linkin Park придружен от повърхностно, вяло рапиране и зле измислени бийтове. I don’t Know What to Say е натоварена с тежката задача да закрие албума. Очаквах поне тя, като финал на изданието, да се различава с нещо, да ни върне към славните времена на бандата, когато ги описваха с една единствена дума – “сензация”. В този ред на мисли, това парче отговаря изцяло на името си, за разлика от Heavy Metal, на този етап ВМТН наистина нямат какво повече да ни кажат.
В никой случай не искам да кажа, че групата е изчерпана, напротив Amo доказва, че това е техният своеобразен връх в кариерата. Бандата достигна до момента, в които може да си позволи каквито експерименти иска, без да се притеснява от хорското мнение. Да, с последните си три албума загубиха не малко фенове, но пък за сметка на това си спечелиха още повече. Навлязоха в нови стилове и разнообразиха звученето си. Струва си да дадете шанс на албума, особено ако обичате подобни авангардни неща. Ако обаче сте консервативен метъл фен, който не е отворен за нови неща, по-добре изобщо не си пускайте диска, най-малкото защото няма смисъл.

Автор: dimitresko 93

  1. #1 написан от Dood (преди 5 години)

    Ouch точно смислово е една от ключовите песни в албума, а и според мен от най-приятните. Женските вокали се изчерпват с „ляляляля“, гласът иначе е на Оливър с аутотюн. Не е за фенове на Slayer/хора минали средната възраст, да. Cheers

  2. #2 написан от X-a (преди 5 години)

    Значи, на границата съм на средната възраст, фвен съм на SLAYER, обаче съм и фен на Ерика Баду, да речем, на Morcheeba, на един куп електронни и хип-хоп артисти (кои по-съвременни, кои не), обаче такова повърнато, като този албум на BMTH не слушам.
    Едва стигнах до края и го запратих във виртуланото кошче с любимата ми реплика „Аз такава музика не слушам“

  3. Можете да използвате тези HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  4. Коментари за тази публикация
В началото